Те взираха се в снимките на скрина
и галеха тъй скъпите лица,
прокудени от своята родина,
далече бяха техните деца.

И само спомените ги крепяха,
за хубавите, радостни лета,
когато пак във родната си стряха,
се връщаха любимите чеда.

Как болно е в душите им сиротни,
най-милото за тях е тъй далеч,
и старините им са тъй самотни,
и май надеждата я няма веч,

за по-добър живот и за благинки,
за радост във измъчени очи,
изнизаха се техните годинки,
а залъкът в устата им горчи.

Как тъжно е, че внуците ги няма,
делеше ги огромен океан
и няма по-жестока драма,
да искаш да си с тях, а да си сам.

И взираха се в снимките на скрина,
и милваха тъй скъпите лица,
с надежда да ги видят догодина,
далечните, обичани деца.

Надежда!!!

Това е животът- поредица от болки и копнежи,хаотичен низ от върхове и долини,от срещи и раздели. А когато всичко е отстъпило пред силата му,само любовта продължава напред,защото отказва да си отиде...

Трудно се живее в самота... Но такъв е живота.

социална тема, представена по красив начин. Палче!