Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.06.2017 21:00 - Очи в лилаво
Автор: natali60 Категория: Изкуство   
Прочетен: 5135 Коментари: 12 Гласове:
26


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Наталия Бояджиева, писателски блог
   
   
   
   
   
           ФИЛИПИНИТЕ 40 June 23, 2017 Natalia BoiadzhievaEdit

 

                                      ОЧИ  В  ЛИЛАВО

 

    Понякога най-голямото предателство прилича на преданост.

    Готова съм да се уча от всички и от всекиго като откривам у тях онова, което на мен ми липсва. Често обаче тяхната истина не съвпада с моята.

    Конфликтът духовно – бездуховно е нерешим в тази общност. Сблъсках се с грубата, биологична и неограничавана от нравствени принципи сила. Но не си позволих удобното отчаяние сред меланхолията на вечното лято.

    След тренировка сядахме с Агнес в близкото кафе. Тя е жената, с която бях най-дълго приятелка във Филипините. Лекарка и майка на четири деца – двама сина и две дъщери. Самоуверено тъмно лице (никога не носи чадър да я пази от слънцето), ниско, тренирано във фитнеса тяло, неизменните къси панталони във всички възможни цветове, купени „на сметка“, но толкова безбройни, че сметката отдавна е изгубена… Тениска и маратонки на бос крак. Гладка прическа като шлем върху главата (филипинките, които имат   природно къдрави коси, ги изправят трайно). Младежка усмивка и най-изненадващото – лилави очи, издърпани на бронзовокафявото  ѝ лице. Цветът на очите ѝ беше изненада и за двете ни – не бях виждала лилави очи, освен на Елизабет Тейлър. Цветът им преминава през множество отсенки като коприна, блестяща на слънцето – едновременно сив и млечнолилав на светлина и стоманеновиолетов на сянка. Зависи и от настроението ѝ. По-късно и децата ѝ останали  поразени от откритието – никой дотогава не бил забелязал тяхната изключителност. Тя самата не беше наясно с тази си необикновеност на погледа. Но много по-впечатляващ от очите ѝ  за мен беше силният ѝ характер.

image

Агнес

    Когато идвате от Олонгапо през Моста към Свободната зона, минавате между Харбър пойнт – най-големият мол в областта – и полукръглото, с остъклена фасада ресторантче “Коколайм“. Към него е прилепено миниатюрно кафе само с две масички вътре и седем – осем отвън на терасата. Това е нашето култово и стратегическо място, където се виждахме всеки ден. Има добър изглед и всички познати, запътили се към „Слимърс“, нямат друг избор, освен да ви помахат, преди да пресекат улицата. Отвъд черната линия, очертана от сянката, тропикът бълваше огън и жупел срещу нас, които обаче перката на вентилатора, включен под навеса,  успяваше донякъде да обезвреди.

    В единадесет „Коколайм“ започваше да се пълни с хора, дошли да обядват вкусно и на добра цена. Скоро вече нямаше места. Успявах понякога и аз да се вредя и да си поръчам любимото лакомство – буко (млад кокосов орех). Барманът одялкваше с привични движения горната половина на черупката, забождаше сламка в мекото бяло месо и ми го подаваше. Местните просто изпиваха сока, но аз си исках и прибори и изрязвах вкусната сочна вътрешност. Когато орехът остарее, бялата част изтънява и остава само сокът. Така и не развих необходимите умения за издялкване на ореха и това уютно местенце стана единственото, където можех да го опитам.

    Там се изливаха и тайните женски трепети на душите ни. Бяхме недосегаеми за тревогите и разправиите на пъплещия наоколо свят. Скрити от жежкия припек под широката козирка, с крака, вдигнати на съседния стол, за да отпочинат в горещината, мислехме, че блаженството ще продължи вечно. Но не ни било писано.

    Разкривахме житейските си радости и проблеми една пред друга с упоението на сродни души.

    – Натали, ти вярваш ли, че има сродни души?

    – Вярвам и имам такава близка душа. Виви от Пънлай. Но човек може да има повече от една духовна сестра – усмихнах се на тревогата в погледа ѝ.

    Връзката със сродна душа не е съвършена, съвършена връзка няма. Това е човек, с когото се събирате, за да се борите заедно с житейските предизвикателства и трудности. Храня непоколебимата увереност, че никога европейка и филипинка не са успявали да постигнат такова единение и хармония, както ние с Агнес през цялата тази година и половина, седнали  на плетените столове в Коколайм. Спокойната атмосфера, за която душата ми беше петимна, ме обгръщаше с блажен покой, какъвто рядко се намира по тези земи. Постоянното напрежение и състояние на свръхбдителност  да не бъда измамена и ограбена, вгорчаваше дните ми и единствено часовете с моята приятелка ми връщаха доволството и пълнотата от живота.

    Облачен ден, дъждец над Олонгапо и в очите. Агнес често е с дълги ръкави, за да не почернява излишно, а и в двата студени за филипинците месеци – декември и януари, когато температурата пада до 25 – 28 градуса, се мръзне здраво. С очите си видях настръхналата ѝ от студ кожа в един януарски ден. Говорим си за мечтата на дъщеря ѝ Аиса да стане лекар – че не бива да я отлага повече в годините, че да се отказва от мечтата си е признак на застой и неувереност. Аиса е медицинска сестра, има десетгодишна дъщеря и наскоро откри свое кафе – „Куку“, в което работи с радост и с въображение. То бързо се издигна в класацията на най-добрите кафенета в града. Водих и аз свои приятели там, празнувахме рождени дни и мястото стана познато и за малката бяла общност в града. Но мечтата на красивата стопанка на кафето  не ѝ даваше мира. Разказах на Агнес как съм окуражавала моите деца. И промяната настъпи – младата жена, която от десетина години отлагаше кандидатстването, се яви на изпит и беше приета! То беше радост… Тъжен беше само съпругът ѝ – кореецът Ли – заради раздялата, жена му заминаваше да следва в друг град. Но скоро и Ли се премести в Дагупан при нея.

image

с Агнес в кафе “Куку”

     От време на време ме заливат неприятните вълни на културния шок. Подготвена съм да споделя чуждата гледна точка, но, колкото и да ми е симпатичен този народ, все пак трябва да отдам чест и на истината. Не е работа на журналиста да бъда съдник, а само да покаже истината такава, каквато е. Не съм очаквала, че трябва да обяснявам на моя връстничка, при това високо образована, че четенето за ума е същото, което са физическите упражнения за тялото. Останах потресена, че човек като  Агнес, в когото дремят изключителни умствени и духовни сили, е чел през целия си живот единствено и само учебници. Нито една художествена книга.

     За мен най-важният аспект на приятелството е духовното свързване на едно по-дълбоко ниво. Винаги съм мислила, че важното е не какво получаваме, истински същественото е какво даваме. Не можех да остана безразлична към колосалната празнота в живота на приятелката ми. Исках да я науча на магията на книгите. Литературата добавя още живот към нашия, създава вкус, прави ни богати, без книга светът е нощ  – това са идеите, които упорито внушавах на филипинската лекарка. В мен се надигнаха поколенията българи, отдали живота си на книжовността. Разбунтува се и журналистът, и учителят по литература. „Пропилян живот“ – помислих си тъжно.

    –  Какво учихте по литература? – попитах я гневно.

    –  Нищо, учихме английски в тези часове…

    Колко практично! И колко жестоко…

    Втурнахме се към Националната книжарница в Харбър пойнт, където бяха изложени добри образци от световната класика. Купих настървено и веднага подарих на смаяната Агнес „Портретът на Дориан Грей“ и „Джейн Еър“ с поръката първо да ги прочете, а след това да търси в интернет екранните им превъплъщения (професионален навик – така заръчвам и на учениците си). Книгите са на английски, единствено „Малкият принц“ беше преведена на тагалог, но бъдещата читателка отказа категорично да приеме книга на родния си език, никога не е чела нещо на филипински. Както изглежда, местните хора са прекопирали неподходящ чужд модел и са загубили оригинала – себе си. „Как синовете ми загубиха своя тагалог“ е заглавието на книга, представена на годишната конференция на филипинските писатели, проведена в хотела ни. Книгата беше поставена на почетно място като знакова творба. Заглавието ѝ говори достатъчно.

    Липсата на интерес към книгите не е личен недостатък на Агнес. В течение на векове белите господари на островите по всякакъв начин са се стараели да притъпят любознателността на туземците. Западът е проявявал любопитство към другите цивилизации най-често от стремеж към икономическа експанзия. Често ги е унищожавал с презрение. Западът е посветил пари и енергия за изучаването на нравите и обичаите на Другите, но никой не е позволил на Другите действително да изучат нравите и обичаите на Запада, освен в престижните „бели“ училища, където са приемани само най-богатите Други.

    Още като дете преживях приказната пълнота на приятелството между хора от различни раси чрез романите на Карл Май. По-късно животът ми в Пънлай потвърди реалността на това вълшебство. Но Китай и Филипините са две страни, разделени от хилядолетия в духовно и емоционално отношение. От една невъзможна за прескачане стена. Втурнах се жадно към такова приятелство и в южноазиатската страна, но се блъснах в думата „раса“ и ме нарани нейното острие – дума, която не ми беше минавала през ума дотогава. Тази  бариера обаче беше трън в очите на Агнес. Тя чувстваше, без да мисли за това, че моето желание е да я доближа до бялата култура и интуитивно се противопостави на това. След като прочете двете европейски книги и поговорихме за тях, аз бях безкрайно щастлива, но усетих, че това само засили нейната вродена за австронезийците подозрителност към белите. Изненадващо за мен, а за нея съвсем логично, тя ми зададе уточняващия въпрос:

    - Как мислиш, Натали, хората от коя раса пишат най-добре?

    Стъписах се и се смутих от приготвената ми клопка, но отговорих честно, че в университета сме изучавали само европейска и северноамериканска литература. Тогава тя реши, че това е забавление за бели – те пишат, те си и четат написаното. Белите вървят по неведоми и непонятни пътища към също така неведоми цели. Те представляват друг свят, в който няма такава реалност, която цветнокожите да приемат за реалност… Ето, и книгите, оставени в някои ресторанти в нещо като импровизирани библиотеки, са на американци. Ако оставиш книга, можеш да вземеш друга за вкъщи. Нищо от това, което вършеха белите хора, не можеше да я учуди, тъй като всичките им действия бяха изненадващи.   Моят аргумент, че в Олонгапо има също малка обществена библиотека, в която съм влизала, срещна рязка съпротива: „Никога не бих взела книга от библиотека!“ и „Няма и да си купя книга!“.

    Подарих още няколко добри книги на децата на Агнес и на две от внучките ѝ, но моят просветителски опит претърпя драматичен крах. Не можеш да изискваш от хората да са това, което ти се иска. Можеш да се опитваш, да се заблуждаваш и да се надяваш, но те винаги ще са такива, каквито са. Не можеш да накараш някой да помни, да копнее и да му липсват същите неща, които липсват и на теб.

    Ум, характер, душа – едва когато човек опознае по-добре живота, разбира колко различни са едно от друго тези неща. Тибетците казват: „Бъди отворен за обмяна, но не изпускай от ръцете си своите ценности“.

    Няма как да наблюдаваш хората съвсем отчуждено – като в аквариум или под микроскоп. Ако искаш да ги опознаеш, трябва да се смесиш с тях. Това и направих – с всички рискове. В малкото общество в „Слимърс“ се озовах  в съвсем друга действителност – враждебна и неразбираща моите представи за честност и благородство. Моят стремеж към справедливост  остана непонятен за останалите, а моята безкористност се възприе като наивност, граничеща с глупостта. За мен най-важният компас в живота е моралният.  Следваше ме смях, роден от груби схващания и притъпена чувствителност, смях на хора, които не признават нито учтивост, нито достойнство или чест. Моето равнодушие им действаше объркващо и разстройващо. Настроенията срещу белите жени сред няколкото филипинки са ожесточени по някакъв безцелен, дребнав и незрял начин. Често се чувствах като в детска градина. Никой няма смелост да се опълчи срещу мен сам, но в група им идва сила…

    Тук стойността на човека се определя от парите му, а не от качествата му. Хората не променят поведението си, освен ако това не е от значение за тях. В тази среда цари интригантството, а не желанието да се получат повече знания. Невидимите дворци на царството на любовта са непостижим лукс за тях. Никоя омраза не е тъй непримирима, както завистта. И никое зло не може да стане добро от това, че мнозинството го приема.

    Видях рак, който вървеше напред. Сред себеподобните си той се считаше за глупак.  Накрая и Агнес не издържа на огнения поток на омразата, който се вихреше няколко месеца в спортния клуб и който отнесе и нея.  Готовността, с която опитната лекарка избягваше да защити някое нравствено съображение само и само да не се опълчва срещу своите, да спазва по-съществените за нея и първобитни правила, ми помогна постепенно да стигна до действителното ѝ лице и нейните скрити мотиви. Това се оказа едновременно натоварващо и облекчаващо – както се чувства човек, стигнал най-после до истината. Едно приятелство, започнало така красиво, потъна в руини…

    Понякога възторгът ми е в излишък и придавам на приятелите си несъществуващи достойнства, издигам ги на пиедестал и после им се сърдя, че не стоят горе върху него. Странна и идеалистична нагласа. Потресаващата илюзия, че мислим с новата ми приятелка по еднакъв начин за света, ми даде добър урок. Жените рядко грешат в своите преценки една за друга, но – ето, този път сгреших. Повярвах, че знам по-добре какво е най-добро за хората около мен, докато се почувствах използвана като пищов на изпит.

    Когато напълно се доверяваш на друг човек, има два възможни резултата: приятел за цял живот или урок за цял живот. И двата са ценни. А най-важното си остава, както винаги, неуловимо – то не е предмет на разума, а на сърцето. Но сега съм благодарна за всичко, през което преминах. Това беше моят път и вървейки тъкмо по него, научих много.

    За радост, от Филипините ми останаха и три  приятелки завинаги – Линда, Джаки  и Ан.

image

Линда (вляво) и Джаки

 

image

Ан

Наталия  БОЯДЖИЕВА



Гласувай:
26



1. donchevav - Много интересен и поучителен текст ...
25.06.2017 01:10
Много интересен и поучителен текст - и отпраща в много посоки. Дори и само от снимките се вижда на кого можеш да се довериш - откритите, широко усмихнати лица на трите ти други приятелки контрастират със стиснатите "в усмивка " устни на твоята дружка със студените лилави очи. Но си помислих и за навика да се чете. Последният постинг на troia е провокация на тази тема. Вярвам ти, че отричането на книгите и на четенето в случая има някакъв географски, исторически, расов и пр. признак. Но всичко, което си описала като реакция на ограниченост, инфантилност и арогантност, незачитане на чуждите ценности и пр., за жалост го има и у нас - прослойката от знаещи, можещи, успели и в същото време полуграмотни и бездуховни хора обхваща все по-голяма част от българите - хора на средна възраст и много, много млади хора - нечетящи на български и нечетящи изобщо...
Благодаря ти за интересния разказ, скъпа Натали! Прегръдка с пожелание за весело лято с красиви, релаксиращи духа изживявания!
цитирай
2. natali60 - Мила Вени,
25.06.2017 09:38
Благодаря ти за проникновения анализ и за съпричастието.
Има и у нас, а и навсякъде, хора, които не четат, и жалко. Но за да защитя младите хора, трябва да разкажа за срещите, които имах с варненски ученици от шести и от девети клас, разказвах им за Китай, обсъждахме "Светлина от Изтока". Чудесни младежи! Любознателни, умни, четящи. Можем да се гордеем с такива млади хора.
Прегръдка и хубаво лято от мен!
цитирай
3. ikra - Здравей!
27.06.2017 12:11
Интересен и замислящ постинг! Струва си човек да опознава различните култури, така може да забележи много по-ярко празнотата в своята...
Винаги има какво да се научи при теб!
Приятна седмица :)
цитирай
4. natali60 - Здравей, Икра!
27.06.2017 17:37
Винаги е интересно да се потопиш в чужда култура - има и възторг, има и разочарования... Истината е, че празнота в моята култура не чувствам.
Хубаво лято ти желая! :)
цитирай
5. kalin8 - Привет!
28.06.2017 16:23
Изглежда съм пропуснал доста от твоите разкази, но обещавам да си наваксам...
Отваряш нови Светове, Наталия!
Б.
цитирай
6. natali60 - Боре, добре дошъл!
28.06.2017 21:45
Благодаря ти за добрите думи.
Поздрави от Варна!
цитирай
7. mt46 - Поздрави, Наталия!
30.06.2017 21:25
Както винаги - интересно, сладкодумно написано...
цитирай
8. natali60 - Здравей, Марине!
30.06.2017 22:27
Радвам се на всяко твое гостуване.
Поздрави в нощта на Джулая!
цитирай
9. hel - Отново откривам разлика между к...
16.07.2017 23:50
Отново откривам разлика между китайци и филипинци. Покрай теб се докосвам до чужди култури. Благодаря, Натали!
цитирай
10. natali60 - Привет, Хели!
17.07.2017 19:32
Разликата между китайци и филипинци е по-голяма от приликата. В Китай се чувствах далеч по-уютно...
Но всяка култура е интересна за изучаване :)
Поздрави и чудно лято! :)
цитирай
11. iliada - Честита Баба Марта, Натали!Нека ...
01.03.2018 22:10
Честита Баба Марта ,Натали!Нека винаги в кошницата й има много здраве за теб и твоите близки,където и да си днес!:)
цитирай
12. natali60 - Благодаря, Или!
01.03.2018 23:00
Да си здрава и честита и ти, щастие и любов ти желая!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: natali60
Категория: Изкуство
Прочетен: 1023155
Постинги: 159
Коментари: 1222
Гласове: 18622
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031