Вървя в незнаен ден, в незнаен час  по улицата стара,
пред Президентството минавам в тишина
и виждам бедна, възрастна жена, протегнала ръка,
безмълвно просеща  на тротоара.

Смрачава се, а някакъв поет бърника в кофите за смет
в компанията на бездомни псета.
И в гаснещата вече светлина минавам покрай бедната жена,
застинала сред своята несрета.

Но поразен от укора горчив
на нейните страдалчески очи
стъписан спирам аз на тротоара,
че стори ми се там да виждам как
обзета от нахлуващия мрак
с ръка протегната стои България.