В оная нощ валеше черен дъжд
и всички дворни псета побесняха –
на другоселец виеха! – на мъж,
подирил под чардаците ти стряха,
когато спря край твоите врати
и се подпря на пътната тояга,
се подкосиха твоите пети,
но ти не хукна – и не му избяга,
косите забради си с чер чембер –
посестрима на есенните врани! –
наточи винце в стария килер
и седна да го гледаш как се храни,
мълчеше той, а ти застла легло
за друмника, дошъл ти отдалече –
и гледаше го с пламнало чело
и – сякаш че баир от него свлече,
той пи – и сетне спа като заклан,
сабахлен с цяло гърло пя на пруста –
да стисне камък – мъж като Балкан,
и три водици камъкът му пуска,
гушни го – все такъв, немил-недраг,
поел си подир птиците във полет...

Тоягата ми върху твоя праг
за теб ще се разлиства всяка пролет!