Трябва да е във форма на приказка,

Защото си дошла от душата,

А и така е по-фентъзи.

Загадъчно и премрежено ясно.

И така, Имало някъде там

Една малка принцеса,

Съвсем малка,

С лека походка, като на платноходка.

Която, разказват, се дължала

На продълговатите й очи.

Между впрочем зелени,

За познавачите на тези земи.

Сложен цвят,

Съставен от любов и от драма.

Наблягам на една от двете ми думи,

Защото и двете са съществено незаменими.

Пазел я дракон. Едноок, еднорък,

И изобщо безвреден. За еволюционния такт.

Тя просто безстранствала, удивена от красива природа

Грижила се, за не знам точно какво.

Това е малко неясно, в контекста на фантастичния пласт

Но винаги има въпросът защо

Тя се превръща в невероятното същество,

А скоростта ускорява в своя неизвестна програма

Чувството за необходимост от разум, нали?

Не винаги приказността е наука

Любовта никога не е

Задължителен край.

Тя просто стои, в тъмното, алхимично, и гледа

С продълговати зелени очи,

Намира, бунтуващи се души

А, иначе, природата е прекрасна ...