ЗА ПЪРВИТЕ ДВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ НА „О ПИСМЕНЕХЬ”                         Съчинението на Черноризец Храбър „За буквите”("О писменехь")в наши дни е известно по около 120 преписа, включително и от няколко преработки.Независимо от съществуващата богата архиографска основа обаче, редица тълкувания, свързани с него остават неясни или неубедителни. „Увеличеният брой преписи – се отбелязва изрично в Кирило-Методиевската енциклопедия – не омаловажават факта, че най-старият от тях – Лаврентиевият, поместен в българския Иван-Александров сборник от 1348 (РНБ,F.I.376), е отдалечен с около четири столетия от предполагаемото време, когато възниква Храбровото съчинение. Пикио например разглежда тази „празнота от четири века” като „препятствие пред всяка атрибуционна теза” и дори говори за „недоказуема авторска традиция” (1993, с. 272-273). Както и да се оценява ситуацията, тя затруднява опитите да се проучи цялостно историята на текста и съответно силно намалява възможностите за реконструкция на по-стари звена в неговото развитие”(КМЕ т.4,с. 499). Донка Петканова потвърждава, че за творението на Храбър „...са изписани вече десетки статии и книги и още ще се пишат”(4, с.23). Във всичките тези десетки статии и книги се чуват обаче единствено въодушевените гласове на участващите в едногласовия хор автори.      В следващите страници, за разлика от традиционния подход, излагам критичен поглед за тълкуване на първите две изречения от общоприетия на съвременен български език превод на творбата, обявена от славистите като съдържаща общославянски идеи. В казаните изречения можем да прочетем: "Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Когато се кръстиха бяха принудени [да пишат]славянската реч с римски и гръцки букви без устроение"(курс. мой - С.Д.)(1,с.99). Преди да пристъпя към анализ на цитираните две изречения, трябва да се позова на някои възприети от нашата историография постановки, които имат пряко отношение към следващите разсъждения: 1. Няма спор по това, че творбата на Черноризец Храбър защитава и възхвалява азбуката, създадена от свети Кирил. В изложението си авторът не повтаря гръцката версия, че Константин Философ е създал своята азбука по указание на византийския император. По този начин той гледа на тази оригинална азбука като на феномен, който идва да задоволява стопанските, религиозните и културните потребности на държава със съответен статус. Различието между съчинението и житията на Светите Братя подсказва, че византийците все още не са формулирали единствената крупна диверсия по техен адрес и не са я имплантирали в поредните копия на Панонските легенди. Върху тезата има направен известен обзор в книгата ми „Неизвестните Кирил и Методий” (2, с.19-31). 2.Черноризец Храбър е писал за азбуката на българския народ. Около 840 г. славянските племена, обитаващи територията на Югоизточна България, се били отказали от племенните си наименования и приели етнонима „българи”.Ако наистина племенните славянски имена са били заменени с „българи”, няма логика, която би могла да обясни това като доброволно поведение на покорните на българския кан Борис славянски племена. Възстановеното историческо минало разкрива извършената  върху славянските племена принуда да променят племенния си строй, с което се унифицира формата на властта в България, премахва се общинската форма на собственост върху земята и се установява един­-единствен етноним в държавата – българи. Но в никакъв случай  доминиращите българи не би могло да бъдат наричани  „славяни”. Този ми извод се доказва от факта, че в славистиката може да се намери многократно употребен безсмисления термин „славянобългари” поради неудобството на авторите да ползват невероятното наименоване на българите с етнонима „славяни”.Терминът илюстрира идеята, че славяните от земите на държавата България, претопявайки българите, приели етнонима им и се нарекли „българи”. Тези твърдения дават право, при подобни според славистиката исторически и социално-психологически условия, да твърдим с еднакви изгледи за достоверност, че многобройните български славяни са претопили през последните 600 години своите цигани(в позицията им на някогашните българи) и са приели етнонима им цигани,въз основа на което се квалифицират от „славистиката” като „българоцигани”.[1]  3. Авторът Черноризец Храбър е с неизвестен произход, въпреки че не е трудно той да бъде с голяма степен на вероятност предположен. Но е пределно очевидно, че става дума за високостойностна личност от двора на владетеля или от обкръжението на предстоятеля на Българската църква. Преминавайки към коментара на първото изречение на "О писменехь", трябва да  изтъкна, че е напълно неразбираемо как един високопоставен член на управляващата върхушка би нарекъл българския народ славянски.Нещо повече,той не би използвал етнонима славяни без конкретно адресиране, когато разказът би могъл да се отнесе за цялото славянско население от Средна и Източна Европа(„славяните”), с естественото обществено, културно и цивилизационно различие на племената. Това аргументира заключението, че когато става дума за разпръснато върху огромни територии население е абсурдно да се наименува определена част от него  с общото име. Иначе казано Храбър е могъл да пише единствено за българите и в това число, ако искате, и за славянския  им компонент, но не с думата славяни, а с българи, както впрочем са се били нарекли уж и самите български славяни.   Първото изречение на "О писменехь" дава повод за още някои размишления. Неминуемо трябва да отговорим на въпроса кое би могло да бъде населението, за което се казва: „... бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки". Няма писмени паметници или съобщения от предхристиянския период на българските славяни, от които да се съди, че те са могли да бъдат характеризирани като население с интерес към писменост, който да ги е подтикнал да четат и да пишат с рунни букви. "От само себе си възниква въпросът – разсъждава В.Бешевлиев – кои славяни е имал тук предвид Черноризец Храбър: всички славяни или определена група славяни. Поне за сега не е известно славяните да са имали писмо, съставено от черти и резки"(3, с.20). Въз основа на подобни анализи направих в „Една представа за сливането на българи и славяни” заключението: „...ни­къ­де по на­ши­те зе­ми не са на­ме­ре­ни над­пи­си от ези­чес­кия пе­ри­од на Бъл­га­рия, ко­и­то да са на­пи­са­ни на ня­ка­къв сла­вян­с­ки ди­а­лект с рун­ни или гръц­ки бук­ви.” Моето обяснение е в това, че „. . .сла­вян­с­ки­те ди­а­лек­ти не са има­ли кни­жов­на нор­ма, как­ва­то ези­кът на ка­но­ве­те е при­те­жа­вал още от древ­ни­те рун­ни над­пи­си на бъл­гар­с­ки”(5, с.43). Изводът: Оригиналният текст на първото изречение на Храбър НЕ Е МОГЪЛ ДА ВКЛЮЧВА ДРУГО ПОНЯТИЕ, ЗА ИМЕНОВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ, ОСВЕН ЕТНОНИМА БЪЛГАРИ. Също така в него не е могло да има указание, че славяните са пишели с рунни букви. Несъмнено в превода на Храбровото съчинение от български думата „българи” е била заместена преднамерено със „славяни”.[2] Второто Храброво изречение е преведено така: "Когато се кръстиха бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и гръцки букви без устроение" (1,с.99).В това късо изречение се съдържа изобилен информационен материал. Една част от съобщенията произхождат от автора, а другата част е дело на преводачи и преписвачи. Впечатленията  от този текст се подреждат така: 1. Изваденият текст не може да се отнася  за славяните въобще, защото думите, че сапокръстени не са верни за голяма част от тях. Не може в същия смисъл авторът да съобщава, че славяните пишели „славянската реч с римски и гръцки букви”, което не е установено в културната история на югоизточните славяни до времето на автора; 2.Подсказва се, че владетелят на държавата, в която е съществувала писменост, не е имал интереса да бъде пригодена една от двете класически европейски азбуки към фонетиката на неговия език. Ако кан Борис не е разполагал с очакваната възможност да въведе ползването на Глаголицата за българския език, той неминуемо би разпоредил да се „устрои”, т.е. пригоди една от двете християнски азбуки към фонетиката на неговия език, най-малко за ритуалните потребности на новото богослужение. Преди 4 март 870 г.,когато Цариградският събор взема съдбовното за България решение да се подчинява страната на българите на Цариградската църква, кан Борис би могъл да се колебае между гръцката и латинската азбука, но след тази дата не е имал мотив за нерешителност, освен нежелание да обвърже политически българската държава с Византия посредством гръцката култура и азбука.        3. Впечатлява внушението, че славяните, нарекли себе си българи, били принудени да изоставят след покръстването си своята „славянска” азбука и да ползват римски и гръцки букви. Несъмнено още Храбър пояснява, че на българите не е било разрешено да ползват Глаголицата, независимо от приемането на християнството. Всичко казано дотук дава основание да се мисли, че по времето на Храбър не е имало славянска държава с характеристиката, съдържаща се в  двете изречения. От цялото съчинение не се разбира в коя християнска държава  се е пишела славянска реч, ако въобще по това време е имало такава. Според изложените съображения  би трябвало да намерим написано „българска реч”, а не сборното понятие „славянска реч”, отразило едва през Късното средновековие (след 1722 г.) имперската идея на Русия. Византийската забрана за „българославяните” (?)да ползват изобретената уж за славяни Глаголица е факт, който изважда наяве противоречието, съдържащо се в славистиката за славянското предназначение на поръчаната от император Михаил III Глаголица, от една страна, и „славянската същност” на Борисовия народ, от друга. Изводи: 1.Черноризец Храбър не е могъл да съобщава нито за славянско население, нито за славянска реч, изписвана с римски и гръцки  букви. Замяната на „българи” и „българска” с думите „славяни” и „славянска” е била извършена през гръцко от ромеите и след векове при размножаването на българославянския текст на „О пименехь” от руските славяни или при превода му на техния език. 2.Черноризец Храбър свързва покръстването с ползваните от държавата и населението, за които пише, римски и гръцки  букви, за да съобщи, че по времето на кан Борис Византия не е разрешавала употребата на Глаголицата. Византия е възпрепятствала не развитието на славянската писменост, а усъвършенстването на книжовността на българския език с българската Глаголица в Българската държава, защото не е могла да допусне културно утвърждаване на силата, представляваща основната европейска заплаха за Империята. 3.От свидетелството на Храбър, че не е било направено "устроение" на една от двете основни европейски азбуки за нуждите на християнската книжовност в България, можем да направим капитален извод, че творбата му НЕ СЕ ОТНАСЯ ДО КИРИЛИЦАТА, КОЯТО Е РЕАЛНО „УСТРОЕНА” ГРЪЦКА АЗБУКА ЗА ПОЛЗВАНЕ ОТ БЪЛГАРИТЕ. Като си припомним всепризнатата констатация, че оригиналният текст на „О писменехь” е бил писан с глаголически букви и че кирилицата е ВТОРА БЪЛГАРСКА АЗБУКА, за която Храбър не споменава въобще, можем да формулираме разумното производно разбиране, че на „устроението" на гръцката азбука, т.е. на създаването на кирилицата той не е бил съвременник. Горните логически изводи се покриват с констатациите на известната анализаторка на коментираната тук полемична творба Донка Петканова: „Имаме обаче доказателства, че първоначалният текст на Храбър е бил написан на глаголица, а буквите са били групирани и изброени според глаголическата азбука”(4,с.38) и „На някои учени прави впечатление, че изредените букви са според кирилицата. Излиза, че Храбър защитава кирилицата, което пък може да означава, че творбата е създадена след появата на кирилицата. Такъв тип разсъждения обаче са погрешни”(4, с.37). В обобщение на разсъжденията по двата цитирани израза трябва да се признае за правилно простото заключение, че след като е невъзможно тези текстове да се отнесат до славянско население, което е ползвало руни и римски и гръцки букви за хипотетична славянска писменост, в тях авторът е имал предвид някакво друго население с неговите изпреварващи писмени потребности и книжовност като ползватели на буквени знаци, които са съответствали на фонетиката на неговия език. Понеже БЪЛГАРИТЕ са в региона единствените освен гърците, които са имали стародавна писмена традиция с рунически буквознаци и съответна книжовна норма, следва да се извърши действието логическо изваждане и да се приеме с гордост свидетелството на Черноризец Храбър за културното водачество на българското племе в Източна Европа.     С горните простички разсъждения се установяват капитални изводи въз основа само на четири реда от един от най-цитираните в славистиката извори. Тези изводи опровергават „славянизацията” на България от времето на великите владетели Борис и Симеон. Не по-малко важно е доказателството, че кирилицата се е появила след Златния век на българската книжнина. Цитирани автори 1.Хрис­то­ма­тия по ста­ро­бъл­гар­с­кали­те­ра­ту­ра.Съставители Пе­тър Ди­не­ков, К. Ку­ев, Д. Пет­ка­но­ва. С., 1978 2. Диамандиев, Светослав.Неизвестните Кирил и Методий.Ст.Загора, 2008.  3. Бешевлиев,Веселин.Прабългарски епиграфски паметници. С.,1981.             4. Петканова, Донка. Черноризец Храбър.С.,1999.                5. Диамандиев, Светослав. Една представа за сливането на българи и славяни.Ст. Загора, 2007.    

---

[1] Направената съпоставка не може да се разбира като обидна за славяните, българите или циганите. [2] Тук не би могло да се изложат достатъчни доказателства на тезата ми, че произведенията на Светите Седмочисленици и на авторите от Златния век на българската книжнина са били писани на Аспаруховия български език според модерната му книжовна норма, създадена от Кирил и Методий.    Първи преводи на славянски диалект са правени може би от същата книжовна школа около архиепископ Методий въз основа на граматичната норма на българския език. (Този език е наречен от българските средновековни книжовници „черковнославянски” или само „славянски”, а от славистиката много по-късно „старобългарски”. Аз го наричам БЪЛГАРОСЛАВЯНСКИ.) На българска територия вече са правени преводи на    БЪЛГАРОславянски език най-рано паралелно с въвеждането на устроената за фонетиката на българския език гръцка азбука (кирилицата) в края на X  или  през XI в. , т.е.след покоряването на българите от ромеите.Следващите мащабни преводи са правени на руски език (така наречената „руска редакция”.)